Захари Захариев умее да отклонява езика, принуждава го да се блъска в себе си, оставя го да протече надолу, настрани, навътре или нагоре в органите на всичко съществуващо. И след това в общуването, желанието и веселието се образува екстатична притча: книгата преминава от множествеността на „архе“ през стремежа-сливане в „ерос“ до бликащото единство „сърцеум“.

Това е откривателска и неземна стихосбирка. Тя първо достига до опиянения поток на живото и мъртвото чрез еротично поглъщане на природата в собственото ни тяло и чрез майсторско преобразяване на езика в сетива. От този дзен-поток се пораждат нови и известни същества, нови и остарели думи, нова и позната игра. Захари Захариев умее да отклонява езика, принуждава го да се блъска в себе си, оставя го да протече надолу, настрани, навътре или нагоре в органите на всичко съществуващо. И след това в общуването, желанието и веселието се образува екстатична притча: книгата преминава от множествеността на „архе“ през стремежа-сливане в „ерос“ до бликащото единство „сърцеум“. През цялото стихотворно време ние – като леки и неволни богове – обичаме, пием и пеем заедно и под ръководството на някакво друго „ние“: аморфно, бурно и поетично. Същевременно се учим да бъдем многостранни герои – да възприемаме, поглъщаме, обработваме, отделяме и да творим, – а езикът ни е вече животно-вселена. Да, не е ясно къде минава границата между автор, книга и читател; и какво всъщност непрекъснато се преражда.